В памет на баба

17 януари, 2012

Слава богу, вчера остана в миналото.  Това му е най-хубавото на този живот, че всичко минава.

Спомням си като бях по-млада. Стигне се до някой сложен изпит или кофти ситуация и си казвах: Ох, само да мине! Ами, разбира се, че ще мине. Няма как да не мине! И няма смисъл да се тревожиш за това как ще мине, защото с нищо не помагат тревогите. Тогава само си мислех за това колко ще е хубаво, когато вече е минало. Само се оставях по течението и се успокоявах, че "и това ще мине".

По-късно, когато бях бременна, в момента, в който си задавах някой въпрос от сорта на, "ама какво ще правя?", "как ще стане?", "дали ще мине добре?", веднага изникваха тревогите от неизвестното. Тогава спрях да си задавам въпроси и само си казах: "Каквото е влязло, трябва да излезе! И ще излезе! Няма  смисъл да се чудя как, просто ще мине."

И мина. Имам най-пресрасното дете на света!

И с премиерите е така. Трепериш като лист на вятър дали ще мине добре, дали ще се хареса, дали ще сгафиш нещо. Тогава затварям очи и само си мисля, че "ще мине".

Няма смисъл от тревоги и излишни въпроси. Нещата стават така, както трябва да станат. Минават. Май имаше една такава фраза?

"Прави каквото трябва, пък да става каквото ще!" бих добавила "Пък да става, каквото трябва."

Така е. И така правя. Особено когато ми е трудно и тежко. Само мисля, че ще мине. Даже си представям как "е минало и ми е леко". И веднага ми олеква. Е, може би не веднага, но почти.

Днес за обяд не ми се приготвяше нещо кой знае колко сложно, затова взех едно свинско филе, което беше на оферта и си го нарязох "на книжки". "На книжки" означава, че всяко филенце е цепнато на две и се отваря като книжка. Напълних ги с настърган кашкавал, останал от едно пътуване и изгубил първоначалния си чар, и го набучках с клечки за зъби да се затвори. Поръсих ги с една смес от черен пипер, чубрица, морска сол, червен пипер (леко лют), кимьон и кориандър. За любопитство сложих и по няколко зърна ким и зелен анасон. Ей, тъй на, за проба. Добре стана.

Всъщност почти не се усещаха, толкова малко сложих. Залях с няколко капки олио и ги намазах хубавичко. После само ги минах на тигана на бързо и край на готвенето.

Свеки спретна супата набързо и изпанира едни печени чушки, че отдавна им се канеше. Обядът мина добре, леко и приятно.

За вечеря обаче, ме чакаше изненада. Свеки каза, че е време да се направи нещо сладко. И взе да се чуди какво. Тогава изведнъж си спомних, че й бях обещала, че един ден ще й направя тиквеник, така, както баба ми го правеше. Точен, и с орехи.

Темaта се появи по Коледа, когато свеки каза, че тя ще прави тиквеника по сръбски. И я попитах защо не слага орехи. Каза, че при тях не се слагат орехи. Позачудих се, защо да не се слагат. Всеки може да слага, каквото си иска. Но ми обясни, че това е традицията. Е, традицията... Трябва да си призная, че тиквеник без орехи е като целувка без ... Уж я има, ама я не е сладка!

-Да направя тиквеник?

Погледна ме и сякаш ми благодари, че я спасих от мисленето.

Започнах точенето.

Бях 12-13 годишна когато едно лято, на село, баба ми и леля ми се приготвиха да точат юфка. Това си беше събитие!

-Айде да помагаш.

-Какво да правя?

-Да точиш!

Баба ми се опита да спомене, че още съм малка, но леля не ми прости възрастта. Връчи ми точилката и взе да ми показва какво да правя. И досега стои пред мен като заснет на филм целият този ден. Как да хвана точилката, как да я движа, колко брашно да сипвам, как да завъртя... Добре го правех, много добре си спомням. Казаха ми браво, и май го заслужавах, защото корите ставаха тънки и не се късаха. Справих се, значи!

Дълги години след това, по празниците все баба ми точеше баницата и тиквеника за Коледа и Нова година.

Когато вече имах моето собствено семейство, започнах да се уча да се справям с тестото, но точенето, като че ли все не ми се отдаваше докрай. Все нещо не уцелвах тестото. Че и движението. Корите се късаха, залепваха, мачкаха ... Или ставаха прекалено дебели и сухи.

Чак преди година опитах отново. Много страхливо. Пак беше по Коледа. Тиквеник, естествено. Започнах, сигурна, че пак ще се осера. И изведнъж в паметта ми се върна онзи ден, онзи топъл, слънчев, летен ден, когато за първи път хванах точилката, за да точа.

Оставих настрана съмненията, амбициите да стане на всяка цена, тревогите какво точно не правя както трябва, само слушах баба как тихичко нареждаше:

..." слагай брашо, отгоре и отдолу, първо на кубче, то ще си го разснесе. А така. Сега само разстилай, леко , не натискай, че ще залепне. Първо да стане тънко. Айде сега, завивай. Навивай полека и сега напред назад, а ръцете леко от центъра към края. Не натискай! А, така. Лекичко.
И запяха с леля ми. Една след друга се редиха песните и корите. Едната точи, другата носи навън да разстила, другата веднага заема мястото й, а песента не спира. Точим трите, редим корите на постланите на двора бели чаршафи и пеем.

Тогава за първи път се почувствах жена. Жена, която е посветена в тайната на създаването на такова просто нещо, каквото е тестото, хляба, юфката.

И миналата Коледа, за първи път от толкова години, тиквеника стана! Стана точно такъв, какъвто си го спомнях в детството ми. Мек, сочен, ароматен, на тънки накъдрени кори. Бях повече от щастлива! Баба ми беше помогнала от там, където се намираше, усетих духа й, даже дъха й. Усетих ръката й да води моята, леко и спокойно. И даже чух песента. И запях. Тихо, за да не изплаша спомена. 

Днес почти съзнателно извиках същия спомен. Имах нужда от него, имах нужда от баба да ми помогне да си спомня. Бях малко по-нервна, защото свеки ме гледаше в ръцете и се притесних, но видението на баба беше по-силно от всякакви притеснения.

Наточих само три кори, стана малък и симпатичен тиквеник, който бързо завърши съществуването си. Но затова пък ни даде радост, спокойствие и тихичко ни каза "лека нощ".

Спи спокойно, бабо, където и да си. До следващия спомен:)