16 януари, 2012
Има дни, в които ти се струва, че нищо не става. Че времето е спряло, замразило се е. Че се движиш в някаква мъгла, в която не виждаш дори къде стъпваш, само силуети се мяркат с неясна цел и скорост. Енергията си е отишла и на нейно място е останало само едно желатинено тяло без никакви желания и стремежи.
Днес беше един такъв ден. Колко тъжно. Обикалям магазина без никаква идея защо изобщо съм тук. Гледам продуктите и усещам, че ги познаввам до болка всичките, че помежду ни връзката се е изчерпала, също като в дългогодишен брак. Познаваме се толкова добре, че ... няма какво да си кажем.
Нещо трябва да сготвя... Нещо, но какво? Гледам безучастно витрините и нищо не ме провокира, нищо няма смисъл. Какво ми става? Уморих ли се? Тогава изведнъж си дадох сметка, че е имало и други такива дни. Може би не толкова мъгляви, но ги е имало. Какво съм правела тогава? Пак нещо съм скалъпвала, нали трябва да се яде. Как да готвя без желание? Както съм го правила много пъти досега. Автоматично.
За себе си съм решила, че няма да ям месо днес. Има един карфиол от преди няколко дни, ще го приготвя преди да е станал на туршия. Взимам някакво пуешко за момчетата. Какво да го правя? Нямам много време. Може би само на тигана с лук и вино. Ще видя. От вчера има картофи, ще останат за гарнитура, има и супа, която трябва малко "да се продужи", както казва свеки.
Тези "продужени варианти" са най-интересни. Неповтроими са. Има супа от вчера, добавяш някое останало сосче, някой забравен зеленчук, малко бульон и фидета и ето ти нова супа.
Да. Така и ще стане.
Карфиола го минах за 5 минути на пара. Бульончето, което остана отиде за супата. Този зеленчук го обичам по-хрупкав. Затова и не го варя до забрава, а само малко. Така се запазват и витамините му, а ги има в изобилие.
Сложих го в йената, покрих го с доматения сос от вчера, натроших му сирене и го залях с три разбити яйца. Влезе тържествено във фурната и стана, какъвто стана... Леко безвкусен, какъвто беше и деня... Сиренето се опита да спаси положението, но къде ти... Като няма, няма. Сега си спомням, че забравих да сложа малко сол на яйцата. Целият ден е такъв, безсолен! Толкова безсолен, че нямах сили да се амбицирам, да си го направя по-интересен.
Безтегловност. Това е подходящата дума.
И обядът така премина... В безтегловност...
На детето чак не му се ядеше... И на мен... Не беше гадно, не! Нищо такова! Просто енергията, която ни заобикаляше, сякаш си беше отишла. И това се отрази и на готвенето, и на яденето и на настроението... Друг път не трябва да се поддавам на такива "упадъчни" настроения, влияят лощо на всички ни! Само се чудя откъде да взема енергия, как да се спася? Защото е ясно, че такива дни ще има още.
Може би някоя песен, може би някоя смешка, нещо... Депресията дебне зад всеки провал. И не бива да й се поддаваме. Когато има провал, при следващата крачка се залага на сигурно, за да се компенсират загубите. И ако пак има провал? Не се анализира! Пак на сигурно, на друго сигурно. Трябва да се ровиш дълбоко в паметта си, за да изровиш нещо положително, нещо красиво, нещо което да те амбицира.
Ох, колко е лесно да се каже... Айде, иди рови, де!!! Къде? Как? С какво?
По-късно вечерта, когато блеех безучастно в телевизора, някой каза, че днес е най-тъжният ден...
Е, щом и по телевизията го казват, аз как да се спася? Обясниха го с това, че е понеделник, че са минали всички празници, че пак се връщаме в рутината, бла-бла. Но си е така, днес наистина е един от най-тъжните ми дни. Не защото ми е тъжно, а защото не мога да намеря мотива, смисъла, енергията, радостта от това да дишам, да живея. Даже любовта си беше дала почивка.
Надявам се утре да е различно, искренно се надявам!...
